ОПИАТ

Пак сънят ми ме измъчва,
изпълнен с твоя образ нежен,
и душата моя става като кръчма,
в която пак сипвам си отрова, изпълнен със копнежи.


И мислите разливат се във чашата,
като дават ми фалшиво упование,
юмрукът тежко стоварва се на масата,
гръмко заглушавайки моето стенание.



Не след дълго и сърцето,
разпокъсано и жадно за любов,
спря да мисли за това, което
взимаше ми и правеше ме роб.



Така и не получих твоето признание,
макар безспирно аз да се опитвах,
Остана ми само замъгленото съзнание,
но и то безжалостно утихва.