Ако свиеш съдбата ми скитница
Ако свиеш съдбата ми скитница в тясна коруба -
ще остана при теб, без да питаш дали ми горчи.
За да имам дъха ти - мехлем за душата ми груба
и онези, притворени в тиха надежда очи.
С потъмнялата прахан ще стъкнем огнище за двама.
Ще напълним джезвето да къкри с омайни треви.
А в пътеките тесни на вечно тревожната памет
всеки спомен ще бъде орисник. И нас ще мълви.
Непрежалена пролет ще среща горещото лято.
Есента ще постели на зимата нар от листа.
Ще белеят косите ни - щастия в сребърно ято.
Ще си шепнат ръцете, когато се милват уста.
И светът, уж бърлога, ще бъде възможен за всичко.
Оня блеснал простор над заспалите в клена мъгли.
Ако свиеш съдбата ми - свий я, тъй както обичаш
и прегръщаш до болка... И знаеш, че сладко боли.
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лъчо Калъчев Все права защищены
