Безименно
Кръстосвах саби, все из кръстопът,
и влизах смело във дуел с живота - болка.
Надвивах стон, умора, скръб.
Ако не вярваш, виж ме, моля...
Ръцете - някога издигнати крила,
и то какви крила - от трепет устрем.
Ръце отпуснати са те сега,
но още помнят всеки чуден полет.
Очите - някога небе,
и то какво небе - лазур любовен.
Сега зеници само две,
но в тях искричката блести от спомен.
Нозете ми - потоци пролетни,
как само тичаха със звън вълшебен.
Изписваха със ноти влюбени
мелодия от стъпките след мен.
Сърцето ли, то все така забързано
отмерва времето с везни - любов,
не го съдете ей така прибързано,
когато пак греши, нали е в ход...
Душата ми една и съща е,
тя ни с грам не остаря.
Дори когато след дуел съшита е,
пак с нея в сънища летя.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
