Чуството на всеки е познато,

времето различно е за теб

Мястото... навсякъде е, щом е лято,

музиката в левия е джеб.

...

Хората избира си ги всеки.

Някои остават си сами.

Мислите ти стават все по-леки

и забравяш злободневните шеги.

...

Разговорът става по-приятен.

Думите потичат кат’ река,

но грозно влиза шум, внезапен,

напомнящ на детето за града.

...

За хора, насадени със умора,

невиждали отдавна светлина.

Бе важна тя, за тяхната природа,

но лесно я забравят те, сега.

...

И чуваш глас в града, омразен,

що само „Аз!” крещи.

И виждаш му стомаха мазен,

изпълнен с хорските мечти.

...

Там хората му стават по-далечни.

Душите им покриват се със прах.

И с кръв изпълват се очите млечни.

Погълват ги тревоги, глъч и страх.

...

Но литваме за малко към небето,

където се прокрадва светлина.

И светва светлината там, където

бе малката, закътана душа.

...

И смях изригва из гърдите,

изпълнени догоре с плътен дим.

В небето бяла птица пак прелита

и иска ни се, ей така... и ний да полетим!