Понякога разхождаш се нощем,

пишеш понякога денем

и неочаквано силно боли,

перла загубиш ли редом.

Пъпката вече разцъфва,

птицата е днес отлетяла.

Нежно съдбата маскира

снимка като камъче бяло.

Озовало се сред пустиня от хора,

самотно се бори бялото камъче

и Алхимикът го води на гости

при Малкия принц на планетата-замък.

Там на спокойствие разговарят 

защо хората вършат злини,

с кого споделят цветята

защо рядко правим добрини. 

-          Кой намира в танца утеха,

колко е здрава нашата броня,

кога търсим бялата птица,

щом Вселената е нашият дом.

Трудно ли ще намериш вода

за роза на планета самотна?

Какво постигаме чрез омраза,

всеки ли има своя Голгота?  

Защо не обичаме като лебеди

по начин, като небето безбрежен?

Защо боси по тревата не тичаме,

убива ли ни живот безметежен?  

Кога от спомените сърце

кове водопад неизречени думи?

Жадно ги питаше бялото камъче,

с надежда за отговори разумни. 

-          Не мисли за което нямаш,

което имаш – обичай.

Всеки миг за нас е раздяла,

а човек с човек не прилича. 

Така отговори Малкият принц.

Алхимикът бавно поглади брада:

-          Силна бъди и винаги себе си,

Вселена от обич ще е твоя следа.