Тя и той бяха като сливащото се море с небето.
Бяха сякаш те едни и същи, в екип непобедими бяха и еднакъв беше техния нюанс.
Но залеза дойде и раздели ги и единия предаден в мрак остана.
Да, небето беше там и морето беше там, но вече бяха разделени, не бяха те едни и същи.
Морето от злоба ли бе потъмняло или небето черно стана, заради дъжда, който наближаваше.
Никой не можеше освен тях, на този въпрос да отговори, защото само те си знаеха онази малка стая, в която с часове разнищваха съдбите си и свойто бъдеще.
И така - както нефт залива морето, и така, по онзи начин прокълнавайки небето, заради дъжда... така хора, чужди, разделиха техните приятелски сърца.
И сега, другарю мой, ще ме попиташ, кое е по-тежкото от това земята-черна да отнеме моя мил. Черния залез да дойде, с булото си от тъга и злоба и да отреди нашата прокоба.
© Мария Иванова Все права защищены