Той казва, че ме обича

и че съм красива,

но твърди това и за други,

а съм единствената.

Казва още, че му липсвам много,

но когато си отида,

само тогава разбира, че съм му нужна

и когато се върна,

отново съм пристан, на който да поплаче,

а през другото време съм никоя и нищо.

Докато не си отида...

Твърди, че за него съм всичко.

Всичко, но има нужда от въздух.

Друг. От пространство.

Да тича след чайки,

но при мен да се връща.

Но все пак съм всичко.

Казва, че без мен не може,

но ми позволява да си отида.

Всеки път ме пуска, без да се замисли

защо го правя, какво ли чувствам.

И когато ме няма, съм му нужна.

Тогава съм всичко.

Въздухът, чайките. Всичко.

Казва ми, че ме обича и аз се връщам.

Но е глупаво, толкова глупаво.

И ме е страх, така се страхувам...

не от това, че ще си отида.

Страх ме е, че като се върна,

ще дойде време, за да си отида

и когато се върна, всичко ще е същото.

Защото за него съм даденост, не всичко.

31.10.11