ДАЛИ...

Отне ми вечност да се престраша.

Не исках да съм унижен и жалък

тъй – както толкоз пъти досега,

не и сега – аз вече не съм малък.

Не беше лесно и да я сваля -  

тя, бронята, е срастнала със мен,

прикрила сигурно една душа

от рани и пренебрежение.

Отне ми време да го разбера,

че дава толкоз, колкото и взима.

Като стерилния противогаз,

филтриращ и отровата от дима,

но и дъха на лято след дъжда, 

на хляба върху майчина трапеза...

Затуй онези трепети в гръдтта

за мен са били като анамнеза.

Разбрах го - диагнозата е вярна -

ще се разголя – нищо от това,

макар и сетно  – пък тогава...

погледнах те и... ти се отзова!

Сега, когато с тебе сме във Рая

с ръка в ръка, с душа в душа в страстта -

отне ми радост да го осъзная –

със всяко недопуснато терзание,

дали не съм пропускал любовта...?!