Делнични мисли
Седя в една градинка средностатистическа,
деца около мен надбягват се, играят.
Това е то животът, гледан исторически,
в децата ни е смисълът, а те дори не знаят.
Приличат на стихия, която в своя ритъм
пулсира и утихва, когато бряг намери.
С енергия са пълни, с усмивки и със питанки,
ту викат, ту пък устремно по нещо се катерят.
А аз съм уморена, отпусната, замислена,
на делника отдала сетните си сили.
И този жизнен полъх зарежда ме със вихъра
на детските тревоги и смешките им мили.
Бушуват те в градинката, синът ми с тях лудува,
понякога подвиквам, от зло да го предпазя,
а той лети с приятели и виждам, че не чува,
оказва се, че чува ме, когато му изнася...
Усмихвам се в душата си, защото още помня
как тичала съм вихрено, дори да се ударя,
сега е негов ред да си създава спомени,
а аз... ще го почакам. Животът се повтаря...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Борисова Все права защищены
Аплодисменти и от мен!
