ДЕМОНЪТ

От далечни векове
във главите ни цари
демон, който все зове:
дай пари, пари, пари!

А в този сложен свят,
зависещ сал от тях,
крещи ги на квадрат -
и аз познал го бях.

И всеки ден умувах
как да ги набавя,
гласа му зъл дочувах,
каквото и да правя.

А тъй ме бе вербувал
досадният му глас,
че нощем съм будувал
в кроеж на плана аз.

Парите бяха цел,
парите бяха нужда,
така ги бях приел,
но днес са мисъл чужда.

Това се преобърна,
когато бях готов
отново да се върна
към думата „любов".

А нещото, което
ми върна тази сила,
съзирах у детето
и мойта скъпа, мила.

Щастие е най-голямо,
щом усмихнато мъниче
с обич „тате" или „мамо"
непринудено изрича.

А когато те прегръща
и целува, в този миг
демонът се в прах превръща
и дочувам други вик.

Вик брадясал, остарял,
който ангел може би
сново в мен го е запял:
ти люби, люби, люби!

Към този демон днес
и злия му капан
загубих интерес,
та веч е нежелан.

И рядко вече слушам
плясъка на бича,
защото аз си гушам
малкото момиче.