Дупка

Как искам мъката си да излея,

но думите се крият в някой ъгъл.

Времето безцелно и глупаво пилея,

сякаш светът ме е предал или излъгал.

Сърцето ме боли –

свива се и бясно да тупти не спира.

А душата ми как вътрешно кърви –

плаша се да не умира.

Последен стих, последен сън.

За последна сълза даже нямам сили.

Вятърът затаил е дъх навън.

Всички илюзии са вече изгнили.

Не виждам отражението си в огледалото.

Мислите в главата си не чувам.

Сърцето ми раздрано е цялото.

С отворени очи сънувам.

Крепостта напуснах своя,

за да търся път към по-добро.   

До шията затънах в параноя.

Срещнах чисто еволюирало зло. 

Купих си красив часовник,

но и той не върна изгубеното време.

Намерих си съновник,

но и той кошмарът не успя да отнеме. 

Сега във своята дупка се крия

Без смисъл, без воля, без мечти.

Не мога хоризонта да открия

скрит зад непробиваеми стени.

Като краставо бездомно псе

с опашка подвита раните ближа.

И когато светлината пак при мен се спре,

срещу нея смело ще замижа.