Няма ли най-сетне да отмине

тази болка нетърпима?

Колко ли време ще отнеме?

Колко ли рани още ще има?

Колко още нощи ще плача до сутринта

и ще споделям мрака със звездите?

Кога ще намеря отново утеха в песента?

Кога ще изтрия и забравя за сълзите?

Кога пак ще се усмихвам на птичата песен,

спохождаща ме тук и там?

Ще бъде ли някога живота ми лесен?

Защо човек трябва да остава сам?

На вятъра ще се радвам ли отново,

който с моите коси си играе?

Наистина ли трябва да започна на ново?

Или това никого не го касае?

Толкова бързо ли трябва да забравя

хилядите красиви минали моменти?

Все някой ли трябва да ги затваря

в изрисувани монументи?

Не може ли отново да оживяват

поне в сънищата ми, не повече?

Не може ли деня ми да украсяват?

Нима ги забравих вече?

Светът не може ли да се върне както си беше

и сърцето ми отново да се смее?

Искам пламъкът в очите  да гори, както си гореше.

Искам душата ми в златисто отново да грее.

Искам всичко да стане както преди.

Искам да бъда старият човек.

Не искам да поставям около мен греди.

Гласът ми се повтаря отново и отново като ек.

Но в него никой не се вслушва

и аз оставам безгласна за пореден път.

Вълната на живота отново ме люшва

към най-затънтения душевен кът.

И аз въпреки всичко се усмихвам,

прикривайки душевната ми борба.

И никога повече няма да стихвам.

Няма да ме победиш, съдба!

Въпреки всичко ще продължа

да живея този театър нереален.

Защото само на тях го дължа

и на спомена огледален.

И повече сълзи няма да лея

за един отминал, ненужен живот.

От днес отново с птиците ще пея.

Махам отвратителния хомот.

Пак ще се усмихвам на хората

и вече няма да влача уморено крака.

Отново ще повярвам във вярата.

Но, кажи ми, до кога така?

16.08.2009

21:57