Двете рози

Когато боли, 

създава се рана, 

в сърцето навътре дълбоко кърви...

Той не те вижда, 

и само отровно ръмжи...

Изрича прощалните думи, 

понякога с горчива обида нашарени!

Изтръгва безмилостно всяка капка живот на любовта ограбена...

Боли да обичаш на залез,

защото знаеш, че ноща предстои... 

В тъмнината нали всичко се губи?!...

Боли да обичаш отдалеч, 

без право на любовна реч...

Боли, когато блуждаеш в мъглата и не виждаш този отсреща,  дали е твоята вярна душа - заветна!...

Боли от обиди лъжовни,

които за тебе изричат, 

някога верни, тъй близки сърца...

Боли, 

гори...

Заболя, изгоря ...

и накрая всичко се изпепели...

Дочаках до камината докрай, когато открих две рози, от огъня оцелели. 

Едната бе черна с листа изсушени и бодли уморени... 

Тя предсмъртно проговори и тези слова ми завеща: 

"Да, така е, веч' не се мъчи...щом любовта - лъжовна предсмъртно се мъчи!

И ти я пусни и вече "сляпо" не я гони!

Поне при този бряг ти не я търси!

И хайде, оттук се отдалечи!

И за мене никога не си мисли!" 

Другата роза бе червена отвън, а към вътрешността си бе  бяла.

Беше си свило красивото цветче и листа, за да се предпази от огнената стихия.

После се отвориха едно по едно листенцата

и тя ми проговори: 

"От пепелта остана ми само едно: 

Ако има път за вас, ще го извървите, дори  след сетния час... 

Дори да си далече ще те чуе и към тебе тихо ще върви...

Ако пък те не вижда в сърцето си ще те открие! 

И никога не ще се в любовта осъмни!..

Никога не ще спре да те обича!"