Дъга

Някак е самотно там,
където глъчка имаше преди.
Споменът изглежда ням
и упорито си мълчи.
Назад е пусто, скучно и безсмислено,
а не може ли да е по-ярко от това описано?
По-пъстро и безкрайно смешно,
завладяващо и адски интересно.
Остава сивото назад,
дъгата чака с трепет своята изява.
С възхита ахва всеки мъничък човек,
причудвайки се, колко е голяма.
Аз няма да я чакам да огрее...
за миг... и после да не има и следа.
Дъгата в мен не ще пропускам да възпея,
когато всичко друго чака в сивота.