Дъждовен следобед
Някакво неосъзнато чувство за далечна тревога…
Дали защото се натрупа умора –
работа много, по тринайсет часа на ден.
А може би радостта бе много голяма –
приятел се жени – мигът разтърсващ и съкровен.
Или пък ракията дойде във повече?
Взехме още от съседната маса.
Платихме с усмивки и почерпихме другите.
И после танцувахме валс.
Свиреха нещо латинско, а ние валсирахме…
- едно, две, три…
Тогава аз, и ти, и двамата се смяхме с глас…
- едно, две, три…
Приказвахме по малко, докато събираха за булката пари…
- едно, две, три…
Казаха – „Тръгваме. Часът е три.”
Дали пък дъждът е причина?
В хотела се любихме…
и после с умореното утро се събудихме,
отново влюбени и пак се любихме,
в унеса на часа от безвремие
който неусетно измина.
После багажа и направо на мократа улица –
бавно валеше…
Пихме кафе. След малко второ.
Дете, усмивка, в шепите държеше.
Измори се есенно светът да е лош.
Раздели ни влакът, релсово – безкомпромисно,
с надуто, заекващо тракане.
Но ти обеща ме с ръка за следваща нощ.
Останахме аз и дъждът и моето чакане.
Захладня. Все така врабците събират трохи,
подскачайки влажно под масите.
Около мен се напълни с хора, с коли.
Някой свирна с уста. Спирачки. Такси.
Полицаи разхождат се важно
по двойки, като мокрите гълъби.
И всичко е влажно,
дори гаровият часовник, който безшумно брои.
От листата минути се стичат във локвите.
Плаче дете, уморено от чакане.
Приближава се влак – потреперват траверсите.
Сви се следобедът като мокро сираче
под старозагорски липи.
Накуцващо псе отдалеч го подуши,
вдигна крак и до него на сухо се сгуши.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Ганчев Все права защищены
