... дългото ехо на непредвидимостта...
... дългото ехо на непредвидимостта...
А исках да съм детелина.
Да ме съзреш в полето островърхо.
В сълза новородена да ме има.
Навярно в друг Живот...
(Навярно този сбъркан е.)
Измислях те. На празник в заревото.
На свещите във пламъчето синьо.
Но Господ е жесток. В окото му
една искрица не припламна.
(Даже винена…)
И помня още пръстите му тънки.
Изтръгнали езика на камбаните.
В спиралата на вярата отвънка съм.
(Във циганска ръка останах.)
Предрече ме, предрекох се. Предречени.
Щурците също в песните изпяха.
Не слезе Бог. А Дяволът предрешен.
(Не го очаквах. Влъхвите се смяха.)
И мигом влезе в дивата ми същност.
Покорство и камшик – къде ги има…?
На Слънцето лъчите се намръщиха.
Настана хлад… космически… и зима.
Напразно се протягаха ръцете.
А думите "опипваха" ранимост.
Сърцето ми замря. Проклетото.
(След мирис на барут – завеса димна.)
По хиляди тунели плъзна болка.
По вените се стече Лунен восък.
Със думи няма да узнаеш колко,
копнеех, а не те докоснах…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Георгиева Все права защищены
