Държавата на другия живот

невидимо и кротко съществува

през девет океана за преплуване

и през един – за дирене на брод.

До нея се достига за столетия.

Или за колкото да коленичиш.

Там всички думи идват от "обичане",

там стрелят само с водни пистолети.

И светло е, и няма ясна граница

между това да полетиш или да тръгнеш,

между копнежа по море или по хълмове,

между следите на стопани и на странници.

Пресичаш бездната, надясно покрай парка,

към изворчето после се обръщаш

и стигаш до Йоановата къща.

Нататък са Лука, Матей и Марко.

А радостта се стича от улука,

децата с нея плискат се и кихат,

тук учените спорят в стихове,

поезията е най-точната наука.

Дворовете, саксиите със люляк,

един човек по слънчев лъч се връща...

Тук новината винаги е същата –

за Онзи Някой, Който ни възлюби.

Ухаят в здрача топлите комини

на всички горски билки едновременно.

Небето тук със нас е бременно,

животът ни насън докато мине.

Родилната му пот се стича леко –

единствената разрешена пот

в държавата на другия живот,

в родината на мъртвите поети.

И вярваме в отвъдната страна,

ловим вълните ѝ, но радиото крием.

А тя е тук. Отвъдните сме ние -

и всъщност има прошка във това.

По празник скупчваме се за печат и вход

във църквите – небесните посолства –

за хляб и вино, виза и охолство

в държавата на другия живот.