Една любов...

                  Една любов...

Любовта - едно силно чувство,
тъй болезнено, мистериозно, красиво,
чувство, което дава крила,
чувство, което не ти дава мира,
чувство, надживяло дори и смъртта!

Една силна любов, надживяла
трудности, време, разстояние,
една гореща, безкрайна любов,
една вечна обич, но обич в страдание,
любов без помощ, но с вяра и зов!

Когато тя се изгуби в мрак, в пустота,
когато нея я нямаше вече,
когато нямаше думи сълзи и слова,
когато кръв от сърцето потече...

... тогава душата бе празна,
тогава духът бе сломен,
когато с ярост и гняв тя напусна,
когато призракът глух нахлу в моя ден,
тогава тя беше толкоз омразна...

Едно сърце, на прах разбито,
Eдно сърце, изгубило то любовта,
Eдно сърце, от фалшива усмивка прикрито,
Едно сърце, обгърнато в пустота…

Сърцето силно, безспирно кървеше, кървеше…
то бе останало празно,
ранено, съсипано беше,
ненавиждаше всичко, туптеше омразно.

Очите наляти с кървави сълзи,
и те щастливи някога бяха…
Страхът тихо, подло във тях пропълзи,
но те тъй силно копняха.

Копняха да върнат открадната обич,
копняха да бъдат обичани пак,
копняха за ласка, но ласка без корист
и гледаха тъжно в безмълвния мрак…

Oчакваха нещо да дойде оттам,
не виждат, но гледат зловещо,
засияли от ярост, от гняв и от плам,
пронизваха остро, горещо…

Ръцете ледени треперят безумно,
желаят, копнеят да се стоплят там,
протягат се неуловимо и шумно:
те знаят какво търсят и търсят го там!

Там, на гроба от илюзии любовни,
на гроба, отрупан с цветя на тъга,
на гроба на вечно запомнени думи лъжовни,
на гроба на тази съдба - ЛЮБОВТА!!!

“Убий ме” крещеше сърцето!
“Изгуби ме” крещеше ума!
“Проклинай” крещеше душата!
“Забрави ме”, заради любовта!!!

Смъртта на едно ранено сърце
разби хиляди мечти красиви…
и в леденото от студени сълзи езерце
се проляха няколко признания горчиви…

И няколко силни думи се прочетоха,
горещи, последни сълзи изляха се върху мъртвата плът,
и няколко зловещи слова на ум се изрекоха,
едно сърце бе разбито от ЛЮБОВТА, да, за пореден ПЪТ!!!