Страст ли е тоз летен вей,

огън сред безбрежни океани,

идва с трясък, гръм - бесней

и туй е мойта душа!!!

А сърцето се от огън запали,

свети от гръдта на небесата,

грее кат звезда сред тишината.

Че туй е мойта младост,

насред на мъките в полята.

Ала красотата грее, целува земята,

та тогаз искри и листецът, и тревата.

И е въздухът по пътя засмен,

ала ти кажи ми, мислиш ли за мен?

Понеже от тая страст се сърце ми запали

и плачът душа ми не жали!

Ръцете с трепет, от художник проронен,

нарисуваха ти ясен, страстен спомен

и всеки цвят е цвят на безумното сърце,

полудяло по устните и свежото лице,

че ги тях дори светлина от въздух ревнува!

А кога огън в последний миг догаря,

ще повехне туй сърце,

кат на розата листята, ще застане страж и то на тишината...

И ще паднат листята... ах, листята!

Така от пролетта до следващата есен...

ти ще чуваш тая песен,

без да имам устни да ти кажа -

дори сърцето да повехне,

в прах да се нарони,

ще го вятър вейне

и сред толкоз много листи, клони,

не ще видиш, ала някоя прашинка  моя

пак ще стигне тебе да целуне!