Белите ми листи почернено са празни,
с превити краища от неуморни походи
се свличат покосени и не се отказват
да коленичат пред прага на вратата ти.
"Това е пътят" - казват си за мотивация,
подписани с последните "трохи надежда"
нехайно ти - щом с размах отпратиш я
и встрани безчувствено поглеждаш.
Дъждът понася ги към шахтата под тротоара,
докато отсреща тайно гибелта си наблюдавам,
а капчици дълбаят във асфалта -"неуспяла"
с поредния опит в любовните си мемоари... ...