Горчивата чаша ( На едно наводнение )
Горчивата чаша
( На едно наводнение )
През чашата с вода гледат ме очите,
наядени от раци и комари.
Учудено отнесен поглед,
покрит от мътната вода.
Очите, запечатали небето –
застинал облак във смъртта.
И в мътния им блясък тихо
попива мъката в калта.
През чашата с вода изпиват ме очите,
детските очи гледат пък смъртта.
Две малки езерца преливат
и нямо вливат се в дъжда.
Очите, запечатали небето –
попиват спомена в калта,
И тихо, тихичко детето
проплаква „Мамичко!” в дъжда.
През чашата с вода пронизват ме очите,
проядени от алчност и измама.
Мъртъв поглед на машина,
в който място за сълзите няма.
Очи, печатащи банкноти.
Клепач, потрепващ със метален звън.
Море от цифри в тях прелива,
а навън – проливен дъжд...
През чашата с вода разпитват ме очите.
Да пламне гняв във разширените зеници
и глас да зазвучи във въпроса им „Защо?”
Дано във страх замлъкнат микрофонните езици.
Дано да стиснат мъжките ръце юмруци!
Дано над хилави камбанни звуци
да надделее гневен барабан,
и да раздере на отровния ни сън погребалния саван!
Във чашата с вода виждам свое отражение.
Мисълта вибрира върху водната повърхност,
изчистена от мътното съмнение.
Преглътнах всичко до последна капка.
Сред покритите със кал полета
бавно никнат кървави цветя.
Ще пресъхнат във очите няколко морета,
докато пораснат недоволните деца...
( На едно наводнение )
През чашата с вода гледат ме очите,
наядени от раци и комари.
Учудено отнесен поглед,
покрит от мътната вода.
Очите, запечатали небето –
застинал облак във смъртта.
И в мътния им блясък тихо
попива мъката в калта.
През чашата с вода изпиват ме очите,
детските очи гледат пък смъртта.
Две малки езерца преливат
и нямо вливат се в дъжда.
Очите, запечатали небето –
попиват спомена в калта,
И тихо, тихичко детето
проплаква „Мамичко!” в дъжда.
През чашата с вода пронизват ме очите,
проядени от алчност и измама.
Мъртъв поглед на машина,
в който място за сълзите няма.
Очи, печатащи банкноти.
Клепач, потрепващ със метален звън.
Море от цифри в тях прелива,
а навън – проливен дъжд...
През чашата с вода разпитват ме очите.
Да пламне гняв във разширените зеници
и глас да зазвучи във въпроса им „Защо?”
Дано във страх замлъкнат микрофонните езици.
Дано да стиснат мъжките ръце юмруци!
Дано над хилави камбанни звуци
да надделее гневен барабан,
и да раздере на отровния ни сън погребалния саван!
Във чашата с вода виждам свое отражение.
Мисълта вибрира върху водната повърхност,
изчистена от мътното съмнение.
Преглътнах всичко до последна капка.
Сред покритите със кал полета
бавно никнат кървави цветя.
Ще пресъхнат във очите няколко морета,
докато пораснат недоволните деца...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Ганчев Все права защищены
за грешката също 
