Вие не знаете моят свят какъв е,

нито истинското ми име...

Само искате да споделяте

своите мисли, думи, песни!

Но аз не искам да ме помните

със името, написано в мъка,

в отчаяние, да бъда друга,

в безпристрастие, (да бъда кукла) във вашите ръце...

Вие да си мислите, че дните

съкровени могат да се предадат...

Че всяко чувство може да бие

през думите изписани

Звънящи... оставящи рани,

крещейки всеки ден до небесата!

Не омръзва ли ви да продължавате

да се надявате...

Че няма да останете забравени,

че няма да останете... оставени!

Не всеки ще остане в паметта,

не всяко име ще остане във света!

Грешните остават

за съжаление, за мъка...

за да може други да изпитват,

и други с нея да убиват...

Последното желание!

Но това  не е винаги така,

но тогава, коя съм аз?

И кой си ти?

Кои сме ние...

в това име...?

Кой съм аз...

в това друго отражение?