Когато летях

Бели истини прелитат
над закъснелите сънища,
в бели коси 
се преплитат посребрелите пътища.
Нощта примамливо приканва
да я прегърнеш,
докато дългите мигли намигат
и тихо напомнят
за нова любов.
Новият изгрев,
 листа пожълтели
и черни прозорци
вихрушка въртят,
 а късите разкази, 
 пак закъснели,
с малкото пепел в душата ти
 ехтят ли, ехтят ли, ехтят...
Ще прелетя над комините
и ще усетя дима,
и огъня там ще усетя,
а някоя мисъл ще цъфне едва
в червената будност на жар.
 Сенките долу -
 по-бързи от всякога
се лутат в тих лабиринт
и нежният вятър,
 подмамил ме някога,
жадува да бъде открит.
Есенни облаци
донасят и слънцето,
и целия рай на света,
 отекват мечтите им -
бледи, отнесени...
Пак бе безсънна нощта.
 Тихите спомени,
 скоро забравени,
 поднасят надежда едва.
Скрито разказани
бяха тайните приказки
и летният шум оживя.
Белязан от обич,
скита завинаги
в прозрачния дим на дъжда...
 Да, помня, че хвръкнаха истини,
 бледолилави, над нас -
бяха пропити дори и в косите ни,
в очите, в телата, в света.