Към Смъртта

Есенни мъгли се стелят,

плаче бледата луна,

вълци вият в полята,

оплаква вятърът

падналите небеса.

Под стъпките туптят

сърцата на мъртвите деца.

През гробищата скитам,

под плочите надгробни 

плачат изхвърлени цветя.

Не съм била смела в живота,

както пред смъртта.

Чашата с горчиво вино 

ще изтрие моята самота.

Нож в сърцето си забивам,

болка... после мъничко тъга.

Кръвта по гърдите ми се стича, 

лежа сред алени цветя.

Камък на шията тежи ми, 

повлича ме към дъното, към 

реката на смъртта. 

На бесилка увисна съсечената

ми душа, осиротяла тя ме моли  

да целуна устните ù под леда.

Вълчицата умира самотна,

ридае бледата луна.

Падат тази нощ звездите,

отсечени от сребърна коса.

Вещици се смеят и танцуват,

отива си посестримата им,

прокълната и сама.