Още отдалече си личи,

че отново изгорели са звездите.

И отново песен тъжна пееш,

че живота тежък е... и несправедлив е.

Като селски музикат звучат

нотите на реалността в главата.

И мразиш тази мазна, омърсена плът,

че играе... а не познава даже мъничко играта.

Да оцениш живота не е лесно.

Често ламарината е девет, а човека само три.

И тогава лесно е да ти плени сърцето,

чифт от мътни, обещаващи очи.

Полей тогава всичко старо със бензин,

че новата зора за теб изгря в небето.

Искра вземи от сблъсъка със мътните очи

и да гори... че старото ти задушаваше сърцето.

И от горенето ни звук, ни дим...

Живота по красив е със модерни епитети.

Ламаринената авантюра носи своя грим...

И в розово замаца почернелите тапети...

Но черен облак се яви,

докат’ скачаше из пъстрите градини на съдбата.

И май споннтано осъзна

защо през пролетта окапваха листата.

И внезапно дишаш дори по-трудно от преди,

като мръсна пещ със пушек си напълни дробовете.

Виждаш ламаринената ти жена как гори,

заедно със живота... и сърцето.

И се взираш във горящите стени,

където някога сияеше домът ти.

Картина от живота ти виси,

последен поглед... преди да догори.

След сто години огъня ще си отиде,

след сто години ще видиш небеса.

Но вечно в душата е попила -

изгорял живот... най-горчива миризма.