Любовта спасява души и разделя съдби...

Млада и дива бе Невена,

тъй както вятъра освободена.

Във нейните очи гореше любовта,

но не съзираше тя каква е опасността.

Момиче със живот пред нея,

стоеше тя загледана в кея,

тук я бе оставил нейния любим

и тя го чакаше с копнеж неустоим.

Но Невена грабна я морето,

защото болка прониза и сърцето,

дочу тя страшна новина,

че за любимия и вече няма светлина.

Момичето държеше в ръцете си роза

и тя бе тъй чиста като нейната проза.

Роза за спомен от нейното момче,

което остава да гори в мъртвото сърце.

Над малък извор във края на града,

Невена разкри и болката и страха,

че не искаше да е сама в този мрачен ден,

копнежите си да сподави в топъл лен.

На небето изгря една звезда,

която бе красива като пролетта,

но за момичето имаше само болка и тъга,

не можеща да заличи смъртта.

Тя можеше още да живее,

Тя можеше още да копнее,

Невена имаше сини очи,

бяха  като сърцето на океана, нали?

И тя просто му ги подари,

и тях, и живота си дори.

Не съжаляваше за своята постъпка,

защото го няма любимия да и даде прегръдка.

Топла и нежна като деня,

във който тя сподави скръбта.