Млада и дива бе Невена,
тъй както вятъра освободена.
Във нейните очи гореше любовта,
но не съзираше тя каква е опасността.
Момиче със живот пред нея,
стоеше тя загледана в кея,
тук я бе оставил нейния любим
и тя го чакаше с копнеж неустоим.
Но Невена грабна я морето,
защото болка прониза и сърцето,
дочу тя страшна новина,
че за любимия и вече няма светлина.
Момичето държеше в ръцете си роза
и тя бе тъй чиста като нейната проза.
Роза за спомен от нейното момче,
което остава да гори в мъртвото сърце.
Над малък извор във края на града,
Невена разкри и болката и страха,
че не искаше да е сама в този мрачен ден,
копнежите си да сподави в топъл лен.
На небето изгря една звезда,
която бе красива като пролетта,
но за момичето имаше само болка и тъга,
не можеща да заличи смъртта.
Тя можеше още да живее,
Тя можеше още да копнее,
Невена имаше сини очи,
бяха като сърцето на океана, нали?
И тя просто му ги подари,
и тях, и живота си дори.
Не съжаляваше за своята постъпка,
защото го няма любимия да и даде прегръдка.
Топла и нежна като деня,
във който тя сподави скръбта.
© Грациела Все права защищены