Мараня
Мараня
Маранята нагарча солено по голата кожа,
а небето облизва последната влага с език.
Прежадняла, душата, за капчица дъжд моли, Боже.
Лешояди се спускат над морния пътник със вик.
Уморени нозете му в черна жарава танцуват,
а край него се вие прахта в нестинарско хоро.
Едноокото слънце всевластно над къра бесува,
сякаш дявол е сключил с небето безсрочен оброк.
Ни дърво, нито храст хвърлят сянка в презрелите ниви,
изтърколва се зърното в огнено жълтата ръж,
но човекът върви, на предела на силите жив е.
(Любовта го намери в таз ръжена нива веднъж.)
Но тогава бе млад и жадуваше много любови,
беше с много жени – върволица от стройни нозе.
Ни една не заключи сърцето му в брачни окови,
че жената в ръжта, с обичта си докрай го превзе.
Стигна малка могила, в самото сърце на земята,
коленичи с прахта (а до него стоеше смъртта).
Заваля, (не небето) валеше поройно душата му,
върху гроба на тази, с която позна любовта.
Цвета Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвета Иванова Все права защищены
