Мелодията на спомена

Ехти в мислите една мелодия позната,

картината от спомени е разпозната.

Мелодия от спомена на едно минало...

Много време от тогава е изминало.

"Крачи бавно по прашния път едно дете,

гледайки нагоре към синьото небе.

С къдрави коси от злато, с колене прашни, наранени...

със сълзи в очите от болката породени.

До ламаринената ограда стига,

а сърцето му от силен писък се свива.

Поглежда през ръждивата дупка на оградата -

жена крещи. Мъж налага я с тоягата.

Нараненото коляно се сгъва без болка към земята,

брои детето с пръстчета треперещи, нещо смята.

Трети ден подред една и съща картина пред очите...

Изгарят бялата му кожа на слънцето лъчите.

Смелост отнякъде произлезе,

детето без страх в двора реши да влезе.

"Недей, моля те, недей посяга!" - жално проговаря то,

но този път злото тук надделява пред всякакво добро."

Една мелодия от спомени обзема мислите,

пронизва ги и тежи. Ще разберете, ако се замислите...

Над дуй минало отгоре спряла се е.

Една сълза на пода разляла се е ...

"И конче пред каручка вързано напред в галоп се впуска,

детенце русоляво юздите му отпуска.

"Дий! Нека си бяга на воля, татко.

Какво хубаво конче си имаме, колко е сладко!"

Жарко слънце пече над русата главица,

"Тате, тате, ей там имаше лисица!"

А мъжът от каруцата сваля ралото,

постила на земята одялото.

"Сядай тук на сянка. Ето ти домат.." - мъжът казва.

На детенце как се работи на нива сега ще показва.

И тръгва мъжът с шапка на главата

да оре на хората нивята.

Детенце пъргаво след него по пръстта тича,

а кученце оранжево с бяло до детенцето притича.

"Идвам татко и аз да ти помагам."

Мъжът обръща се назад: "Да пазиш каручката, тая задача ти възлагам."

И мъжът тръгва в тежкия пек

с конче и орало да върви напред.

Вади на земята прави -

тая работа добре му се нрави."

Мелодията още ехти в главата.

Свива се сърцето. Тежи на душата.

Спомен още един връхлита,

сърцето много чувства за минути изпита.

"Дете със сламена косица стои само на двора,

пуснало животинките от обора.

Майка и баща работят неуморно всеки ден,

за да променят живота си беден.

Пее, на животните в двора, малкото дете -

гледат го странно те.

Сякаш чудят му се на акъла що ги гали, що им пее, що ги гледа,

вместо да излезе и мачът на улицата на момчетата да си погледа.

А детенцето радостно и щастливо

започва да тича около тях така игриво.

"Хей кученца, хей котенца, хей козленца мили,

колко сте умни вие - под сянката сте се скрили."

Сърце бушува.Душа се сеща за изминалите дни...

Едно човешко рамо в такива моменти служи, за да те крепи.

И изминали са неусетно дните...

я в сълзи, я в тревоги, я пък в сбъдването на мечтите.

Ехти мелодия една,

припомняйки за някогашната тъга.

Мелодия на носталгичното време,

никой от никого не може да я отнеме!

Г.П.

май, 2015