На 39

Ранявах те,на шишове въртях
душата си... тя капна от умора,
желаех да съм истинска... не бях
и тя реши да спре от изнемога.
И думите ми ледени до скреж
подобно острие дълбаеха дълбоко,
завихри ме необясним копнеж:
да те довърша,смазващо-жестоко,
да те изстискам като вехт парцал,
да те накъсам на парченца милиони
безскрупулно, без милост или жал
линчувахте в безбройни ешафоди...
но ти не спря - все бавен ритъм
отчетлив, ясен без аритмия дори,
като прецизен,сложен алгоритъм
и нищо никога не те "присви"...
проклех се трижди и се молех,
недей... ти вече всичко ми отне,
сега не знам дори защо се борех,
със теб... останахме си само аз и ти,

                                                 сърце!!!