Отде тъй безспирно, потайно течеш,
о, Скакля - Балканската гордост!
Течеш любопитен - какво ще откриеш
надолу, надолу... по склона.
Красотата ти е, Скакля, тъй омайна...
че от теб не мога поглед да сниша.
Хем си видим, хем - забулен в тайна,
сладка песен сред планинска тишина...
Течеш и се спускаш, навред - красоти,
минаваш през хълмове най-разноцветни...
Красота и величие незабравими...
Наслаждаваш се тихо, безмълвно шумейки
на богатствата на Стара планина...
О, Скакля, сега от Враца те моля -
поспри - отдъхни си най-сетне!
Все занейде забързан, все неуморен...
Позволи ми...
да те погледам...
Поспри... за минута, за частичка от Времето,
да ти се насладя за малко,
а после продължи... по Балкана,
по древната си млада майка...
Течеш и се спускаш по нея, шумейки,
водопад "Врачанска гордост",
а планината безмълвно те гали и, бдейки,
целува те... нежно и неуморно...
© Радина Стоянова Все права защищены
Продължавай да пишеш!