Не намирам небето в ума си, ни в тленното тяло,
но единствено тях притежавам приживе, уви.
Може би Бог с Човека е бил и все още е Цяло.
Или точно обратното – все нещо тях ги дели. 

Много птичи пера се залепят по светли прозорци
и преди да поемат надолу – към твърдата пръст,
ги завихрят безкрило в луд танц ветрове-миротворци.
Но това е навярно проформа божествена мъст.

Не! Не мога да съдя – единствено имам парче
от небето в очите си – мама затуй е виновна!
Че родила е мен, вместо някое яко момче.

А за баба и дядо – е синята, вечна условност.