Напред към своят къс земя
Сред хора си, но чувстваш се самотен
и глъч залива те, но в теб е тишина,
прегръщат те, но вътре си сиротен,
усмихваш се... с наведена глава.
Очите криеш, сякаш урочасват
и вечно гледаш във страни,
от страх копнежи що проблясват,
да не би отсрещния да разкърви.
Усещаш се във времето изгубен,
а всъщност ти си точно там,
в спиралата на мрака непробуден,
сред неверие, духовен спам.
И криеш в шепи светлинката,
последната останала във теб,
предпазваш я от злобен вятър,
с надежда жилава вървиш напред.
Напред към светлите простори,
напред към своят къс земя,
в която с воля ще засееш,
вярата в доброто, любовта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деян Димитров Все права защищены
