Немилост

Загубих те, срамувам се...
По бузите едри капки се стичат - не отричам.
В главата ми е пълно с мътни спомени, от теб забравени.
Любов ли беше твойтo. Бе по-скоро коварна заблуда.
Приказка прочел си и с мен като актьор си изиграл пиеса.
А аз като наивно дете се доверих и повярвах, че има принцове.
Нежните ти думи в сърцето режат като нож.
Безразличен си към хаоса, на който ме оставяш.
Мразя тишината, а ти ми я подари без милост.
Ходех по водата. Сега се давя в синьо-коварната ù красота.
Потънала в лудост, скубя косите си с яд! Как можах да ти повярвам?
Отвътре горя и остава само ненужна пепел.
Кубчета лед достигат до сърцето ми и вече знам какво е да бъдеш безчувствен!