Невестин камък
Невестин камък *
Стаята - топла, уютна...
И чайникът ври...
Отварям вратата, пристъпвам...
Затварям очи...
Леглото, познатата снимка,
прозорецът чист...
И книжката с цветни картинки -
от сърцето ми лист...
Щурецът и ниското прагче...
И лампата в тъмното вън...
Лозницата, въжената люлка
и старият дървен налъм...
Чешмата и тихият ромон...
Обагрени цветни лехи...
Фасулът, пиперът, доматите...
Небесният звезден ефир...
И плевнята, изгледът, слънцето...
Тенджера синя цвърчи...
Шкафчето, детските кубчета...
Меките топли очи...
Стълбите, гущерът, мъхът...
Дървената стара врата...
Антрето и влажният въздух...
Терасата и света...
Гардеробът и масата... Чашите...
Сгряваща тъмнина...
Смеховете, топлотата, нюансите
на любовта...
Ароматът на пръст и малините...
Тихата бистра река...
Казанът за "печене" на ракията...
Споменът във ръка...
Легендата пак ще разказва...
И камъкът пак ще стои...
Пътят пак ще е същият...
Но къде и каква ще си ти?
Аз те помня, обичам те, къщичке,
побрала милиони искри!
И в душата си спомена паля...
Каквато те пазя бъди!...
Но ти вече отдавна си празна...
И ги няма цветята звезди...
Чешмата едва ли шурти...
Отварям вратата...
Пристъпвам...
Затварям очи...
* По пътя за селото ми има един камък (или малка скала). Когато отивахме натам с колата, баба ми винаги разказваше една легенда... По време на робството млада невеста отишла да пере дрехи на реката (която тече до камъка). Дошли турците и за да не я хванат, тя скочила от скалата и се удавила...
Много малки детайли помня от селото ми и от къщата... Не съм ходила там от почти десет години. Но там е останало сърцето ми и най-слънчевите детски спомени...
Стаята - топла, уютна...
И чайникът ври...
Отварям вратата, пристъпвам...
Затварям очи...
Леглото, познатата снимка,
прозорецът чист...
И книжката с цветни картинки -
от сърцето ми лист...
Щурецът и ниското прагче...
И лампата в тъмното вън...
Лозницата, въжената люлка
и старият дървен налъм...
Чешмата и тихият ромон...
Обагрени цветни лехи...
Фасулът, пиперът, доматите...
Небесният звезден ефир...
И плевнята, изгледът, слънцето...
Тенджера синя цвърчи...
Шкафчето, детските кубчета...
Меките топли очи...
Стълбите, гущерът, мъхът...
Дървената стара врата...
Антрето и влажният въздух...
Терасата и света...
Гардеробът и масата... Чашите...
Сгряваща тъмнина...
Смеховете, топлотата, нюансите
на любовта...
Ароматът на пръст и малините...
Тихата бистра река...
Казанът за "печене" на ракията...
Споменът във ръка...
Легендата пак ще разказва...
И камъкът пак ще стои...
Пътят пак ще е същият...
Но къде и каква ще си ти?
Аз те помня, обичам те, къщичке,
побрала милиони искри!
И в душата си спомена паля...
Каквато те пазя бъди!...
Но ти вече отдавна си празна...
И ги няма цветята звезди...
Чешмата едва ли шурти...
Отварям вратата...
Пристъпвам...
Затварям очи...
* По пътя за селото ми има един камък (или малка скала). Когато отивахме натам с колата, баба ми винаги разказваше една легенда... По време на робството млада невеста отишла да пере дрехи на реката (която тече до камъка). Дошли турците и за да не я хванат, тя скочила от скалата и се удавила...
Много малки детайли помня от селото ми и от къщата... Не съм ходила там от почти десет години. Но там е останало сърцето ми и най-слънчевите детски спомени...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Александра Михалева Все права защищены
