„Уморих се много, къзъм.

Трябва вече малко да поседна.”

Циганката тежко се отпусна

върху пейката до мене.

Сухите дъски под нас

не спастриха от влагата последна.

Скръцнаха с прискърбие.

Но всяка пейка знае как да стене. 

Пръстите ѝ – жълти, оцветени

от тютюна. Стара беше. 

Бялото в очите ѝ – безкрайно,

безвъзвратно помътняло.

Тялото ѝ явно я предаваше –

живяло в небезгрешия.

Ала нещо още я крепеше полу-жива.

Полу-цяла.

„Черно...Черно слънце днес препича, къзъм,

гледай да се пазиш.

Виж ме мене – аз съм му слугиня,

цял живот след него тичам.

Искай светлина, но на безценица

недей из нея гази.

Тъй препърли кожата ми,

че сега на циганка приличам.”

                      ~~~

Рече тъй. За гърлото ме хвана.

Циганка. На пейката. До мен.

Казах ѝ довиждане. И станах.

За пореден – черно-слънчев ден.