Съмва се...
бичове, удари
гръм
сърце...

Съмва се...
а аз,
изостанала
изоставена
неразбрана
а рана – незарастнала
друга нанесена
белязана
предопределена
да боля
да вдишвам
на есен
на плесен
на тъжна песен
на горчивина
тъга...

Стъмва се...
а небето,
звезди пророни
а небето,
тиха луна догони
луна мълчи
недоизваяана
недоразбрана
недовършена
поглъща
и повръща
и пак преглъща
невидими
нечути
кресливи демони-
спомени...

Стъмва се...
мрак се впива
във забава
във забрава
като зараза
до кожа
до кости
до клетки
до най-малкото
невидимо
непознато
непокътното
„аз“ от всички

Стъмва се
и съмва се...
мрак се впива
и отпива
от вокала на душата
мъка долива
и разлива
до всяко кътче
до всяко късче
до всяко кърваво парче
грях се впива...

А вече се съмва
а аз...
съвсем ненужно-
оцеляла
олекнала
доживяла
с иморено лице,
доживяла
лъч на слънце
плач на малко дете
простора на светло небе
макар и ненужно
макар и излишно
оцеляла
себе си надживяла
преборила
но преуморена
до кръв изнемощяла
осакатена
в сърцето
в мозъка
в чувствата
но не е умряла
ненужно оцеляла
почти жива
но осакатена
разкъсана
разнищена
раздробена
дълбоко в душата
недоубита...
а уж жива...