Две очи огледални, две непипнати, близки Вселени,
се разбиват на сълзи пред каруца с два мършави коня.
"Ще си спомняш ли някога там ти отново за мене?"
"Ще те мисля и погребала този свят, ще те чакам на Оня!"

И табора потегли със викове. Една пъстра шамия
потъмня и се сгърчи в косите. Продадоха стоката.
Упорито крещящо, сърцето не беше от тия,
дето без кръв и борба си променят посоката.

Каруцата пее криволичеща песен на друмите.
Криволичат сълзите по тъмното, обло лице.
Онемяха устата. Дар любовен са думите.
Почерняха жълтици, откупили женско дете.

И със своя безмълвен протест, неграмотната ромка
тъй грамотно жениха лиши от сърдечния свят!
Тя със зъби и нокти го пазеше за онези потомци,
дето в някой друг живот и от любов ще се родят.