Почивката последна...
"Почиваш ли?" - попита ме детето.
Аз чух в гласа му онова вълшебство,
което рано беше ми отнето
от пусто-празните хвалебствия.
Бях млада и летяща,
не мислех споменно да спирам
и да подреждам думи спящи,
щом в смели рискове прозирах.
С годините от скоростта отвикнах,
среброто ласкаво ме завладя.
Така и не успях да свикна
с оная, старческата, самота...
Последните години взеха
живота на познати и роднини.
Към нови светове поеха.
И аз искам да замина...
...
Детето седна до жената,
загледано в безжизнените й очи.
"Шт! Тихо! Местим си играта.
Тук пречим, нека да поспи."
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ниела Вон Все права защищены
