Понякога си те спомням.

Ей така, от нищо, без да искам...

Като си те спомням, не че ми олеква.

Ако пък ми беше празно, безразлично,

ако в ума ми гласът ти нивга не отеква,

то тогава щеше да е още по-трагично.

Като си те спомням, не че ми се плаче.

Това дали е лошо или пък добро е?

Сълза едничка не проронвам даже,

е, изглежда мъртво е сърцето мое.

Не че мисля все за тебе постоянно.

Понякога целувам устните на други,

ала сякаш търся като твоите, подобни,

за което имаш само ти заслуги.

Понякога се случва да изпитвам радост.

Сетне става ми меланхолично, апатично.

Да си те спомням – болка е и сладост,

да си те спомням – твърде е привично.        

Понякога си те спомням.

Ей така, от нищо, без да искам...