Стоя в стаята замислена, сама -
избягваща външната черна тъма.
В нея се опитвам и своите мисли събирам
думите в съзнанието ми се редят, без да ги подбирам
и на листа бял хартия започва да изтъква -
моята душевност в страдание изпъква.
Летя аз в своите мисли далечни,
затворени мечти непостижими, но вечни,
живеят те самотно - красиви мечти
и моята мисъл самотна също лети,
прелита и носи важно послание -
до тези хора със сърце и съзнание
и изпраща до всеки един от тях ясен знак -
светъл звук от жива струна до луната чак...
Изпращам свойто послание притеснена
и чакам трепет от звук, но... заглушена
от шума на спящите...
от плача на зрящите...
и се смесва всичко в спомен стар,
но разлика правя -това е божи дар.
И чакам отговор на мойто послание мисловно...
чакам... но пак мисъл бълваща виновно -
огън, изгарящ всяка светла струна красива,
родена от мелодия чувствена, звънлива,
но, умираща, тя изпраща прощален зов,
песен звънка за невъзможната любов.
© Фей Все права защищены