Билет си купих предварително,

не знаех дори ще има ли постановка.

Нещо в мен нашепваше убедително,

че ще се повтори онази ситуация неловка.

Сцената напуснах овреме,

обърнах ти гръб и си тръгнах.

Опитах да те предупредя - не ти дреме -

примирена за последно те прегърнах.

И ето, че започва вече,

нищо, че сценарият ми е познат,

гледам с интерес, но отдалече

и тайно се надявам на обрат.

Но уви, повтори се пиесата

и ти си страдащ, тъжен, наранен.

Ето срещата ти с "пресата",

за пред тях усмихнат, ободрен.

Прибираш се у вас и рухнал

даваш воля на сълзите и гнева,

отуснат във леглото си, подпухнал,

посрещаш с чаша вино изгрева.

Самотни и безсънни нощи предстоят ти,

дълги, мрачни, сиви, скучни дни...

Не го побира някак си умът ти,

отричаш, че виновният си ти!!!

Тя тръгна за пореден път от тебе,

безмилостно, жестоко те рани,

но ти отново ще го преживееш

и тайно ще се молиш да се върне, нали?