С върха на пръстите си ме докосваш,

тайнствени слова в ухото ми шептиш,

музиката бавно в танца ни обгръща

и потъвам в ръцете ти полузаспала...

Любов ли беше твойто име?

Но щом страстта ни заслепява,

то тогава луда ревност бавно ни убива.

Кажи ми пак – любовта ли беше тая, дето ни прегръща?

Заставам на върха на тази сграда,

очите си затварям и ръцете си разпервам,

тъй, зная – пак ще се почувствам жива,

когато бях сама с тебе в онази празна зала.

Отиде си в безкрая

и остави ме сама на края,

а вече остарявам и мечтая

пак да съм със тебе във валса ни до края!

И на смъртния си одър ще поискам

за миг отново твоето лице да видя,

да ме прегърнеш нежно в забрава,

за да се отдам отново на ръцете ти полузаспала!