Приказка за по-големи
Приказка за по-големи
Във малка къща до гората
живееше бедняк един,
той имаше си куче вярно
и шарен котарак любим.
Не бяха най-добри другари
и гонеха се често те,
но самотата чудо прави,
живееха си как да е.
Ръмжеше Шаро на котака
и лаеше го често той,
но се сдобряваше накрая
и се минаваше без бой.
Ивайло бе работен, сръчен,
а следваха го все беди.
Не вярваше, че може вече
от тях сега да се спаси.
Беднякът бе голям красавец,
но как да проличи това,
когато нямаше си нищо –
дори и дреха на гърба.
Така минаваха си дните
във тишина и самота
и бягаха дори мечтите,
уплашени от бедността.
Но ето че във нощ такава,
когато всичко живо спи,
яви се вещица лукава
при момъкаа със куп лъжи.
Тя беше много страшна, грозна,
с метлата си се появи.
Нахална, стара и капризна,
опита да го съблазни.
– Така ли гости ти посрещаш,
а казват, че добър си бил?
И за любезност се не сещаш,
дори не си ме поздравил!
– Но аз не съм те канил вкъщи,
с какво да те гостя сега?
И котаракът тук се мръщи,
защото нямаме храна.
– Почакай само и ще видиш,
ще спретнем с теб такъв купон,
не искам само да се чудиш,
готви се ти за царски трон.
И вещицата само плесна,
и момъка преобрази.
Облече го със чудни дрехи,
като за сватба го стъкми.
– Сега до мене на метлата
седни и всичко забрави.
Ще стигнем двама до двореца,
сам царят ще ни нагости.
Но с ужас момъкът поглежда
отблъскващата грозота,
не знае как да ѝ откаже,
страхува се не на шега.
– Нима не ме харесваш никак?
Ще страдаш много за това,
но тая вечер ти прощавам,
готви се да летим сега.
И без усилия големи
със него бързо полетя,
пристигна в царските палати
и пред портала им се спря.
От ужас момъкът не смее,
глава да вдигне, да погледне,
а вещицата все се смее
и за ръката го държи.
А царят прелюбезен кани
и двамата в двореца свой.
Какви стени, какви украси –
велико чудо, боже мой!
– Жена Ви много е красива! -
говори царят възхитен.
А сякаш тръпки го побиват,
мълчи си момъкът смутен.
Ивайло вещицата гледа,
къде е тая грозота?
О, тя се е преобразила
в красива, хубава жена!
Косата черна – нощ безкрайна,
очите сини небеса,
а пък снагата – тънка, стройна,
дори и царят завидя.
Трапеза пищна и богата
и много, много красота,
усмихва им се нежна, мила
самата царска дъщеря.
Така изкараха приятно,
танцуваха те до зори.
Накрая слънцето щастливо
и весело ги поздрави.
Сбогуваха се с царя дълго,
с прекрасната му дъщеря
и обещаха си взаимно
да си гостуват отсега.
И влюби се Ивайло страстно
във най-красивата жена,
и стана някак неусетно,
но той със нея заживя.
Тя денем грозна бе, ужасна,
но нощем ставаше жена –
чудесна, приказно красива,
дарена с нежна красота.
Така изминали години,
понесла се една мълва,
че тайно в царските палати,
жена пристигала с метла.
Това е вещицата наша,
която често за беда
със царя да се забавлява,
пристигала от суета.
А момъкът все ѝ прощавал
и слагала му тя рога,
красива е и лъчезарна
и все пак вещица била.
И още нещо ще добавя -
зад всяка хубава жена
в живота шарен твърде често
се крие вещица една.
Мария Мустакерска
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Maria Mustakerska Все права защищены
