Отрекох те време,

като пияна мушица,

промуших се през теб,

нали пияните имат късмет …

Събудих се в мисъл,

тя водеше нанякъде

духът ми от думи сащисан,

а иначе бродяга в делата …

Така убедена в чуждата правда,

сякаш повела ме беше съдбата,

към коловоз, или впряг или нещо такова,

а жаждата ме целуваше в устата,

исках свобода!

Чупейки стените с глава,

душата ми немирна ме намери,

тогава простих на всемира,

за това, че съм толкова малка!

Всичко равно на сметка беше простено,

човешкият облик се обличаше ежедневно,

а оковите и днес са тесни,

в тях и времето чувам да стене …

Десислава   Стоянова

09.09.2016г.

Гр.София