Дреме ми днес, че не виждам вълшебства,
които да правят деня ми специален.
Реших, че да търся магия и днеска,
е като самичък сърцето да калям.

Болезнено вече мечтая и искам,
но ето разбирам, така че не става.
Сърцето с времето прави си чистка,
намерих си воля, напред продължавам.

Грешки поправям, но не и от страх,
искам в мен съвестта да е чиста.
Ето, признавам, извършил съм грях,
за който не мога за миг да не мисля.

Прошка получих от тях, но уви,
прошката тяхна за мене не стига.
С грешката, помня, в мене убих 
детето, което това не разбира.

Искам любов пак да усетя.
Искам да вдигна високо глава.
Искам от щастие пак да засветя,
като далечна, но ярка звезда.

Пак съм самотен и вдъхновен.
Планинския вятър докосва ме само.
Болката искам да махна от мен,
редом със нея, знам, щастие няма.

Опитах да бъда безкрайно добър,
да ви разбирам и да помагам,
но чувствах се сякаш със счупен чадър,
в силен порой съм, но няма да бягам.

Оставам тук и ще се поправя,
ще ползвам пороя, посях семена,
със слънцето после ще се изправя,
цветето както пониква в калта.