Всеки мъничък човек мечтае за топлина и радост,
а щом порасне, нещата сякаш стават ясни...
И оказва се след време, че живели сме в заблуда,
че, лутайки се в невидимите лабиринти на живота,
всъщност бавно, бавно сме губили не друго,
а самите себе си. О,Господи, прости,
но в борбата с нищетата нека не губя аз своята душа,
нека не забравям принципите си, нека бъда все така добра!
Раздадох се, Господи, раздадох своята душа.
Подарих я на онези, които не знаеха какво е това,
раздадох я на бедните, които си нямаха своя,
дарих я, без да си я взимам аз обратно.
Грях ли сторих, Господи, нали ти така си казал:
"Помагай на ближния си, дарявай на бедните,
не мрази, обичай всеки''!!! Това и правех
през всички тези години на моя живот,
раздавах се, раздавах се и в мене вече нищо не остана!
Сега от извора да пия искам,
но и капчица вода не виждам.
В мен повява мраз, в мен е люта зима,
в мен бушува буря, в мен е безлюдна пустиня...
Да плача, сега повече от всякога желая,
но в мен е празно и сълзички няма,
да обичам, сега повече от всякога желая,
но чувствата ми са като използвана салфетка...
И виждал ли си ти, приятелю, необитаема къща,
покрита с плесен, с паяжини, мъртва
и лишена сякаш от всякакъв живот -
това е Мeга отвътре,това е тази част от нея,
с която никой не се осмелява да се запознае!
И все пак Господ знае, че никому зло не съм мислила,
раздавах се, без да искам нещо в замяна,
раздавах се,за да съм щастлива от усмивката
на моите приятели, от усмивката на мама,
от усмивката на малкото детенце,
което някога ми каза "Мамо!",
от усмивката на момчето,
което мислех, че е за мен!!!
Така ще минат може би години
и аз все нищо няма да съм взела,
все ще чакам там, на първия перон,
ще чакам със надежда, че все някой ще подвикне:
"Ето, това е влакът, влакът за нещастници!".