- Хей, поне за миг се спри
и едно нещо ми кажи!
Защо бягаш от мен
и крадеш живота ми ден по ден?
Какво ти сторих, лоша ли бях?
Нима да те обичам спрях?
Най-скъпо си ми ти,
затова, моля те, отговори!


- Защо бързам... и аз не знам,
но трябва да вървя натам.
Искам да спра, да си почина,
да няма къде да замина.
Но животът ми е господар,
и нарежда да зачерквам дни от неговия календар.
В замяна получавам това:
ВЕЧНОСТТА


Това отговори времето, докато летеше
и мисля, че искрен отговор беше.


- Добре, не може ли само за секунда да спреш?
Щастие на толкова много хора така ще дадеш!
Със секунда по-дълга целувка,
секунда повече за нечия нежна милувка.
Усмивка от непознат само още един миг!
Момент повече от детски радостен вик.


- Не мога да спра!
Ако го сторя, ще умра!
Защото в щастието впия ли влюбени очи,
никога повече няма да отлетя и  тогава липсата ми ще  проличи.
Няма да свърши нощта,
няма да съм  вече част от реалността.
Знам, че боли,
но повече да спирам не ме моли!

Е, трябва да го послушам, нека си минава.
Жалко само, че няма кой хубавите моменти да забавя.