Стихът за тебе вече 
просто не се лее, знаеш ли...
Преди направо струеше.
Сега само боли.

Кратки процепи надежда,
лъч мъждива светлина...
Не търся глава да навеждаш.
Не търся призната вина.

Но не понасям именно ти
да искаш да бъдеш от всички.
Мислех, че специална съм, или СИ.
Или говорят нечии детски мечтички?

За даденост не те приех веднъж дори,
а ти не спираш да го правиш.
Питам се наистина дали
още помниш като обещаваш...

Мачкаш безпощадно,
после нежност, обич, радост...
Аз не спирах да ти давам.
Ти не виждаше, за жалост.

Не се сърди сега,
когато другите го оценят.
Пак ще съм до теб, аз обещах.
Ще имам обаче и друг мой си свят.

И за други стихове ще пиша.
С теб започнах, с тях ще продължа.
Музата е муза, ако има в кой да диша.
Беше, ОТДАВНА, САМО една.