Като невинно мъничко дете заспал си,
хъркаш лекичко, омайно и приспивно,
слушам озарен отмерена мелодия една,
на голямото, на нежното, обичащо сърце,
хванат във безкрая, в плен на силните ръце,
събуждам се, измъквам се по-тихо и от котка,
една цигара тайно да запаля, навик стар проклет,
истина ли е, или каприз на поредния безумен сън,
в стаята е тъмно като в рог, уж умерено е топло,
печката угасва бавно, игриво щипе голото ми тяло,
истина било е – не е само лудият ми опиатен сън!
Ти си тук до мен сега, нищо, че дълбоко си заспал,
последен лек за моя сън, нежен, мощен и любящ,
силните ръце без глас зоват ме да се върна там,
догаря пепел на последната, ненужната цигара,
възглавница ще бъде ми една протегната ръка.