...с обичане...
Приглуших плачът на совите с обичане.
Викът на бурите със ласки утеших.
Ридах в едно със сълзите на дъждовете,
с невярността си, вярата си изградих.
Редях по ред със дързост и търпение,
в моление подреждах мисли и слова.
Понякога объркано прибързвах се,
и пак понякога... и от любов греша.
Със адови мъчения в жарава от пустиня
израждах своят светъл достолепен рай,
и някак на шега порутвах своята светиня,
и пак в съня си изграждах я безкрай...
И недочакала звездите да изгреят,
изгрявах се сама във ярката звезда.
Във дланите си миговете съхранила,
извезвах любовта със звездна красота.
Дали във времето, мен някой ще осъди,
че в болката си своят стих вградих.
И че обичах в цялост, със сърцето,
и любовта си с радост някому дарих.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
